🇺🇸🪖🇮🇱 Когато към края на месец март Пентагонът обяви, че разполага 82-ра въздушно-десантна дивизия в зоната на отговорност на Централното командване (CENTCOM), изявлението прозвуча гръмко и в същото време недоизказано – гръмко, защото предстоеше основната сила за бързо реагиране на американската армия да бъде разположена в театър, където въздушните удари по Ислямската република навлизаха в пета седмица. Недоизказано, защото според американския разследващ журналист Кенет Клипенщайн, един вероятно ключов детайл е останал извън официалните изявления.
Според заповед за разполагане, с която той твърди, че се е сдобил, и според негов военен източник, участвал в планирането, част от десантчиците не поеха към американски военни бази в Персийския залив, а направо към Израел. Разполагането, според Клипенщайн, е свързано с нов съвместен план за извънредни ситуации, завършени през февруари, включващи операцията за поемане на контрола върху остров Харг и ивица земя по крайбрежието на Иран.
Стойността на този детайл се крие в онова, което прикриването му позволи. Запазвайки израелския компонент в тайна, Пентагонът се размина с обществения дебат, който при всички положения щеше да предшества съвместната сухопътна операция на САЩ и Израел срещу Иран – перспектива, която по онова време мнозина смятаха за напълно реална на фона на репортажи за сухопътна инвазия. По-важно е, че изборът на Израел като отправен пункт заобикаля най-деликатния логистичен проблем на цялата кампания: съгласието на арабските съюзници на САЩ в Персийския залив. Потенциална въздушно-десантна операция с начална точка на територията на Израел, не изисква нито една страна от региона да отвори бази – и точно затова, ако се вярва на твърдението на Клипенщайн, ще бъде именно 82-ра дивизия.
За да открием защо този избор е логичен, трябва да бъдем наясно какво е бригадата. 82-ра въздушно-десантна дивизия е създадена през 1917 г. и още в Първата световна война получава прозвището „All-American“, тъй като в нейните редици служат хора от всичките тогавашни щати – оттам и емблематичната нашивка с двойния инициал „AA“. През август 1942 г. се превръща в първата въздушно-десантна дивизия в историята на САЩ и нейното име е вписано в почти всяка голяма десантна операция на ХХ век: парашутният скок над Сицилия през юли 1943 г., десантът в Нормандия в нощта срещу 6 юни 1944 г., операция „Маркет Гардън“ в Холандия, отбраната на Бастон по време на Арденската офанзива. В следвоенната епоха дивизията е острието на американската „сила за бърза намеса“ – Гренада (1983), Панама (1989), войната в Залива (1991), Афганистан (2001) и Ирак (2003). Базирана във Форт Браг, Северна Каролина, в състава на 18-и въздушно-десантен корпус, тя поддържа Сили за незабавно реагиране – бригада с численост от около 3000 души, способна да се разгърне навсякъде по света в рамките на 18 часа. Именно тази бригада е в основата на разполагането през март.
Конкретната част, посочена в заповедта за Израел, носи собствена тежест в анализа. Елементите, изпратени по заповед от 7 април на „временна мисия“ в Израел, принадлежат на 2-ри батальон на 501-ви парашутно-пехотен полк, по-известен като батальон „Джеронимо“. Прозвището идва от 1940 г., когато парашутистите гледат филма Geronimo и редникът Обри Еберхарт се обзалага, че при скока ще извика името на апахския вожд, за да докаже, че не се страхува; възгласът се превръща в боен вик на всички въздушно-десантни сили на САЩ. През Втората световна война 501-ви полк се сражава при Карантан в Нормандия, превзема непокътнати мостовете при Вегел по време на „Маркет Гардън“ и се превръща в един от първите, влезли в бой при Бастон. Днес 2-ри батальон е част от 1-ва бойна бригада на 82-ра дивизия – т.е. точно от формацията, която съставлява Силите за незабавно реагиране.
Публичната версия на събитията започна да се оформя в края на март, когато New York Times съобщи, че висши военни ръководители обмислят разполагане на бойна бригада от 82-ра дивизия в подкрепа на американските операции срещу Иран. Според изданието частите трябвало да дойдат от Силите за незабавно реагиране, а една от разглежданите задачи беше „превземане на остров Харг“ – малък остров в Персийския залив, където минава около 90% от иранския износ на петрол. Подготовката започна седмици преди това: IDF внезапно изтегли 300 души от членния щаб на дивизията от планирано учение в Съвместния център за бойна подготовка в Луизиана, за да не бъде командният елемент, по думите на официални представители пред вестника, „хванат неподготвен, ако нещата ескалират“. Авторитетното издание The Aviationist проследи серия полети, излитащи от армейското летище „Поуп“, което обслужва Форт Браг, към Близкия изток, и съобщи, че командирът на дивизията генерал-майор Брандън Тегтмайер и щабът му са получили заповед за разполагане.
В информационното пространството обаче Израел отсъства. Пентагонът настоятелно говореше само за Зоната на отговорност (AOR) на CENTCOM – разтегливо понятие, което на практика покрива Близък изток – а пресата я цитира така, че подразделението нанася удари срещу американски бази в Кувейт и Катар. Заповедта от 7 април, която насочва елементи от батальона „Джеронимо“ към Израел, така и не намери място в публичния дискурс.
Когато най-сетне заговори открито за 82-ра дивизия, Пентагонът положи видими усилия да не спомене Израел. По време на брифинг на 5 май министърът на войната Пийт Хегсет и председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Дан Кейн посветиха голяма част от времето си на Project Freedom – отбранителна операция, която според президента Тръмп поддържа свободно търговското корабоплаване в Ормузкия пролив и в която според брифинга участват над 15 000 военни.
Кейн изрично похвали дивизията за това, че нейни елементи синхронизират денонощно въздушните операции на най-малко 100 самолета над пролива. „Когато президентът и министърът имат нуждата от незабавна, мащабируема и смъртоносна бойна мощ в CENTCOM и другаде, All-American дивизия отговаря на повикването“, изтъкна той и описа парашутистите като готови „да скочат от самолети на ВВС в сухопътен бой и да вземат ключова територия, ако им бъде наредено, точно както техните предци сториха в Сицилия и Нормандия през Втората световна война, или да осигурят навлизане на следващите сили в театъра, както в Гренада и Панама“. Кейн добави предупреждение към Техеран: „Никой противник не бива да бърка настоящата ни сдържаност с липса на решимост.“
Точно това изказване – публично описание на готовност за окупация на чужда територия, поднесено успоредно с щателно премълчаване на израелския елемент – е в основата на тезата на Клипенщайн. Защо възниква подобна чувствителност за назоваване на Израел, след като САЩ вече признаха публично, че там са разгърнати ПРО и изтребители F-22? Журналистът предлага три обяснения. Първо, мащабът на военно партньорство отдавна надхвърля търговията с оръжие и взаимното „избягване на конфликти“. Второ, задълбоченият обмен на цели, според преценката му, да доближи Израел до статут на „шесто око“ в съюза „Петте очи“ (САЩ, Канада, Великобритания, Австралия и Нова Зеландия) – формално Израел остава външен партньор, а не член. Трето, и най-съществено: назовавайки Израел би разкрил до каква степен американската атака по Иран всъщност е съвместна такава – не лично приятелство между Тръмп и Нетаняху, а отлично координирано партньорство на работно ниво между военните, при което съвместните оперативни планове са факт, а не риторика. Трето, и най-съществено: назоваването на Израел би разкрило до каква степен една американска атака срещу Иран всъщност е съвместна атака на САЩ и Израел – не лично приятелство между Тръмп и Нетаняху, а добре сработено сътрудничество на работно ниво между военните, при което съвместните оперативни планове вече са факт, а не риторика.
Към момента на писане рота „Чарли“ към 2-ри батальон остава в Израел, откъдето близо два месеца не са излизали съобщения, твърди Клипенщайн. И точно тук е уместно да направим бърза уговорка: пълноценен парашутен десант по образец на Нормандия е малко вероятен, подобна операция не беше предприета дори в разгара на инвазията в Ирак през 2003 г. В същото време 1 лек пехотен батальон не е достатъчен нито за инвазия, нито за удържане на град. По-вероятно е разполагането да изиграе и функция на сигнализация към режима в Техеран, усилена точно от публичния театър на брифинга от 5 май.
И все пак значението на разкритието не се крие в това дали ще бъде извършен десант. То е в друго: съвместното планиране на сухопътна операция в Иран, планирана от Израел и САЩ е преминало от политическа близост към оперативна реалност – с план, завършен още през февруари, разположено мълчаливо на израелска земя. Изборът на Израел като отправна точка не е козметичен; той е точно механизмът, който позволява на Вашингтон да заобиколи съгласието на своите партньори в Залива и едновременно с това причината целият компонент да бъде скрит. Тежестта на един лек батальон е скромна – това признава и самият Клипенщайн. Тежи политическото измерение: сухопътен вариант срещу Иран вече стои подготвен на масата, без да е преминала нито през съгласие на партньорите в Залива, нито през публичен дебат.
Колко точен е бил изборът на Израел, демонстрираха събитията от началото на юни. На 2 и 3 юни Иран удари летище Кувейт и обекти в Бахрейн – същите страни, чието разрешение за хипотетична десантна операция в Залива би изисквала и които войната превръща в цели, а не надежден домакин. Дни по-късно, на 7 и 8 юни, ескалация се пренесе в Иран: след израелски удар по южните квартали на Бейрут, нанесен въпреки призива на Вашингтон за въздържане, Иран изстреля първия си ракетен залп срещу Израел от примирието насам, а израелски изтребители отвърнаха с нанасяне на удари по зенитно-ракетни комплекси на иранската ПВО и по петрохимическия комплекс в Махшахр. Двете страни обявиха, че спират, но всяка със свои условия за подновяване, а примирието между страните остава в сила само формално. Точно когато войната, за която тази опция беше подготвена, пламва отновно, предварително позиционираният и недеклариран сухопътен компонент придобива тежест, каквато не е имал до този момент след началото на април. А ако такава операция действително вече е подготвена, остава един не твърде уместен въпрос, с който Клипенщайн завършва – нямаше ли да е редно обществото да знае?
